Онзи ден една приятелка ме помоли да я придружа на интервю в София (ние сме от малък град близо до столицата). Докато я чаках да мине на интервюто, трябваше да уплътня 2-3 часа в близост до мястото, където се провеждаше, а най-близо бе "Пиротска".
Решихда си взема някакво списание и да прекарам по-голяма част от времето четеейки го в някое кафене. за мое нещастиеновите бреве на повечето списания предстояха да изязат, а старите бяха изчерпани. Чудейки се на РЕП-а какво да чета се заговорих с продавачката (жена на 40-45 години с посивели коси и дълбоки бръчки, които я правеха да изглежда по-възрастна) дали си заслужава да взема книгата с Индийски приказки. А тя започна а ми разказва за всяка една книжка с приказки по отделно; допълни, че много обича приказки... Сетих сеза Малката Кибритопрдавачка и мечтите й пламващи и изгасващи с една клечка кибрит... Мислех си какви ли мечти е имала тази жена, колко ли тежък е бил животът й... сив, студен и недружелюбен като дните на Кибритопродавачката... И единствения начин да избяга е да отвори книга с приказки и за 30-тина минути да стане принцеса, да се пребори със злото в лицето на някоя вещица и да открие голяма и чиста любов...
За минута се изпълних с толкова тъга, че бързичко избрах някакво списание и си взех довиждане с нея.
Седнах в едно кафене на "Пиротска" с твърдото намерени да прекарам по-голяма част от времето си там. След 15-ина минути установих, че списанието е безкрайно скучно и че няма да издържа седеейки бездейно. В този момент мъжът от съседната маса (симпатичен, добре облечен и на средна възраст) ми поиска запалка. Изнамерих някаква от чантата си и му услужих. Предложи ми да се преместя на неговата маса, за да си правим компания взаимно, но отказах под предлог, че чакам приятелка. Това не попречи да разменим няколко приказки, след което той предложи да се срещнем на кафе някой път. Но... пак отказах под предлог, че съм от провинцията и рядко имам път към София. Отказите ми се дължаха на опита ми натрупан през студентските години, когато крайната цел на такива предложения бе увеличаване бройката на някой "пич". Докато гледах мъжа да се отдалечава си мислех с колко финес направи "свалката", без да е натрапчив, а и бе преминал възрастта, в която мъжете просто бройкат. За секунди съжалих за отказите си, защото вероятно бях изпуснала нещо хубаво... нова тръпка, приятни емоции... Замислих се колко много един човек изпуска в живота си, когато прави избор, който в дадения момент му се струва правилен, тъй като е аргументиран с опит. А всъщност този избор е следствие на някакви предполагаеми очаквания за негативен развой на събитията и страха, че те могат да станат факт...
"Како, дай 10 стинки за баничка" бе репликата на 10-12 годишно циганче, която ме извади от вцепенението ми. Казах, че нямам никакви дребни и то веднага се премести на съседната маса, където седяха две жени и които охотно бръкнаха в джобовете си и му дадоха всичките си дребни. Тези просещи циганчета, които са често срещана гледка навсякъде в България, откровено ме дразнят. Дразни ме тяхната нахалност и безпардонност; дразни ме фактът, че те на ден изкарват повече пари, отколкото един вишист със средна работна заплата може да изкара на ден; дразни ме и фактът, че много хора ги съжаляват, дават им дребни и по този начин стимулират желанието на това съсловие да продължава да живучка все по същия начин. Че защо му е да учи на циганчето като само с четвърти клас (в един от добрите случай) изкарва повече пари от човек отделял време и средства да се образова в продължение на 18-19 години?! Не, определено проблемът не е в тях, а в нас!
За да не се ядосвам повече за неща, които не зависят само от мен, се заслушах в разговора на двете жени. Говореха за децата си, които вече са абитуриенти, за общи позати и студентските си години.От разговрът се схващаше, че навремето са били много близки приятелки, но по стечение на обстоятелствата са заминаи в различни градове и са прекъснали връзка. Замислих се за моите приятелки. Някога мислехме, че ще останем вечно заедно, като приятелките от "Сексът и Градът". Но лека полека едни се омъжиха, някои от тях даже имат дечица, някои се преместихме в други градове, за да търсим работа... и загубихме връзка. Налегна ме носталгия... за онова безгрижно студентско време...
"Ако ходиш на рожден ден ще ти дам марков парфюм за 19лв., ако ти имаш рожден ден ще ти дам 2 за 30". Ех, днес циганите няма да ме оставят да потъвам в мисли. След десетина минути кандърдисване и пожелания за "лека и доходна" успях да отпратя циганката без да си закупя "марков" парфюм. Реших да ставам вече преди да са ме нападнали други предлагащи, например, вносни цигари без бандерол.
Отправих се към "Хали"-те. Малко преди входа една възрастна жена, подпряла се на бастунче, изпокъсана, молеше за стотинки. Стана ми тъжно, защото знам, че тези женици са с мизерни пенсии, които не им стигат само хляб да си купят за месеца, камо ли за нещо повече. Женици, които навремето са работили я в ТКЗС-то, я в някой завод на поточна линия. Някои от тях са самотни, нямат близки и роднини; други са изоставени... от децата си; същите онези, които навремето са отгледали с много грижи и любов.
Дадох на жената стотинки като за един хляб и минах нататък, продължавайки да мисля за нещастията на тези възрастни хора... а допреди да стигна входа на "Хали"-те със същата молба за стотинки ме посрещнаха още две възрастни жени... Видът им и мисълта за вероятната причина да са на улицата и да просят, ме накара да възкликна наум като Моканина "Боже, Боже, колко мъка има на този свят, Боже!"
В този момент приятелката ми звънна да каже, че интервюто е минало добре. Малко по-късно бяхме в автобуса на път към къщи. Докато пътувахме си задавах въпроси:
Колко хора се срещаме на ден?
С колко от тях сме толерантни, без да го заслужават?
С колко от тях не сме толерантни и не го заслужават?
С колко от тях се разминаваме, а бихме искали да спрат до нас
за по-дълго?
Колко от тях се спират за по-дълго, а искаме да ги
отпратим?
Всички тях приемаме за даденост, точно като пътните знаци...
но всички те имат души, чувства, имат своя собствена история...
