Всеки ден се сблъскваме със стотици от тях - разминаваме се на улицата; пътуваме заедно в градския транспорт; прескачаме ги на улицата, докато просят 10 ст. за хляб; обслужват ни в заведенията, които посещаваме; портиерът на сградата, в която работим, който поздравява всички; чистачките, които не вдигат поглед от пода...
Всеки от нас си мисли, че неговата житейска история е най-драматична. Вглъбявайки се в свойте проблеми, ние забравяме, че всички останали хора има също не по-маловажни проблеми от нашите. Хиперболизирайки свойте проблеми, като че ли развиваме егоизъм, който постепенно изтласква толерантността и съчувствието от нас.
Блъскаме се в тях, нагрубяваме ги и ги убиждаме; дразним се, когато минем покрай десетина, искащи ни пари за хляб; подминаваме ги, защото ги приемаме за даденост, като портиера; държим се надменно, защото те са "прости" чистачки...
Понякога, когато гледаме филм с някой умиращ неизлечимо болен или слушайки за житейската трагедия на някой познат за секунди осъзнаваме, че има хора, които са "по-зле" от нас. Но и в тези моменти не сме способни на съчувствие. Тогава се чувстваме добре, по-спокойни, дори щастливи. Като, че ли ни радва фактът, че има и по-лошо от това, което ни се случва на нас.
А защо не можем да помним това всеки ден?
Защо не можем да бъдем щастливи с това, което имаме, а сме щастливи тогава, когато знаем какво другите нямат?
Защо не можем да почнем деня с усмивка и не даваме по една на всеки, когото срещаме?
Защо вместо да се чудим защо другите хора са толкова нацупени и нетолерантни, не помислим, че те са огледало на нас самите?...
Да, другите хора са като огледало...
Когато застанеш пред огледалото и се намръщиш и отражението се намръщва, когато се усмихнеш и то се усмихва...
Стани с усмивка утре и я запази през целия ден и ще я виждаш отразена от другите хора...през целия ден!
Няма коментари:
Публикуване на коментар