Не много отдавна се сдърпах с един приятел за нещо малко и глупаво. Естествено от мухата стана слон и спряхме да си приказваме. Дълбочината на проблема идваше и от факта, че сме твърде еднакви в редица отношения.
Аз исках, той да ми се извини, макар че знаех, че няма да го направи, защото му е трудно да казва "Извинявай", също както и на мен.
А пък аз не можех да му простя ей така и той знаеше това.
Трудно ми беше, тъй като всеки ден усещах една голяма празнина от липсата му. Все пак той не е просто един приятел, а един от най-близките ми приятели. А когато губиш някой от близките си приятели, губиш и част от себе си.
Един ден дотолкова не издържах, че реших да публикувам състояние във Фейсбук, целта на което беше да му подскажа, че съм готова да му простя, при определени обстоятелства, разбира се (все пак инат не се пречупва лесно). Съобщението трябваше да е кратко, но да казва всичко и същевременно да е достатъчно ясно. Мислих, мислих и реших:
"Лесно прощаваме големите грешки на другите хора,но трудно прощаваме малките прегрешения на най-близките ни от тях."
Още същия ден изгладихме недоразумението - той ми каза "Извинявай", а аз казах, че му прощавам. Не мога да опиша колко щастлива бях. Но в мен имаше и горчивина, защото загубих 30 прекрасни дни, които можех да имам с този човек. Хубавата страна на тези изгубени дни е, че ме научиха, че не само трябва да мога да казвам "Извинявай" и "Прощавам ти", а че не трябва да обръщам внимание на малките прегрешения на най-близките си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар