сряда, 9 юни 2010 г.

Една жена...

Щом слънцето се покаже над дюните, измивам се с последната вода, взимам делвите и отивам на кладенеца, който е на края на селото и... поглеждам с надежда към онази тъмна ивица, която разделя дюните от небето... и чакам... чакам нещо да смути това спокойствие...
Когато слънцето е точно над селото, пак взимам делвите, отивам на кладенеца, който е накрая на селото и ... поглеждам с надежда към онази тъмна ивица, която разделя дюните от небето... и чакам... чакам нещо да смути това спокойствие...
Преди слънцето да се е скрило зад дюните, взимам делвите, отивам на кладенеца, който е на края на селото и ... поглеждам с надежда към онази тъмна ивица, която разделя дюните от небето... и чакам... чакам нещо да смути това спокойствие...
Нощ, звезди, не мога да заспя и ги броя...
Веднъж някой ми разказа приказка, че ако обичаш някого истински, най-ярката звезда ще падне в ръцете ти... но ако се усъмниш в неговата любов дори за миг, поколебаеш ли се дори за миг, звездата ще падне от ръцете ти и ще се разбие на хиляди малки парчета и любовта ще си отиде... единствената... истинската...
Щом слънцето се покаже над дюните, измивам се с последната вода, взимам делвите, отивам на кладенеца, който е на края на селото и... поглеждам с надежда към онази тъмна ивица, която разделя дюните от небето... и чакам... чакам нещо да смути това спокойствие...
...Вярвам и се надявам...
Вярвам, че това е човекът, с когото ще споделя най-ярката звезда... сърцето ми го казва...
Надявам се, че един ден той ще се върне и ще смути спокойствието...
Но разумът нашепва, че той нищо не е казал... нищо, което да подклажда моята надежда...
- Мълчи - казва му сърцето. - Ако се съмняваш звездата ще се пръсне на хиляди малки парчета.
- Ще мълча - обещава разумът. - Но един ден, когато болката ти стане нетърпима, аз ще съм виновният, че не съм говорил, когато е трябвало...
- Ти си страхливец... нищо не правиш, защото те е страх и така погубваш цял живот.
- Така е, страх ме е, защото те обичам, защото не искам никой да те нарани... Обичам те повече от всеки друг. ... повече от всеки друг... поде вятъра...
Пустинният вятър... толкова непостоянен... в следващия миг се обърна и напълни очите ми с пясък и не можех да гледам към хоризонта... А дали това не е поличба... дали не ми казва, че идва от далечно място, видял е странни хора, чул ги е, и сега се връща да каже да не чакам повече...
Но как да спра да чакам?
Ако утре не отида на кладенеца, а той се завърне, спре на високата дюна и погледне към кладенеца, който е на края на селото, защото знае, че аз ще го чакам там... и не ме види...
... ще си помисли, че съм спряла да вярвам...
... ще си помисли, че съм разбила нашата звезда...
... ще се обърне и ще си отиде завинаги...
Не мога да спра да вярвам...
Не мога да спра да се надявам...
Аз съм жена от пустинята и ние сме научени да чакаме, защото знаем, че един ден, когато любимият се завърне, този ден ще бъде най-щастливия и че всички дни на чакане не струват нищо в сравнение с този ден.
Слънцето е точно над селото, пак взимам делвата, отивам на кладенеца, който е накрая на селото и... поглеждам с надежда към онази тъмна ивица, която разделя дюните от небето... и чакам... чакам нещо да смути това спокойствие...
Кое е по-безнадеждно:
да си в пустинята и да гледаш за оазис
или
да си в оазис и да гледаш към пустинята...
По мотиви от "Алхимикът"

Няма коментари:

Публикуване на коментар